Изложба “Нови лица” изложба живопис, скулптура, графика и бижута с участието на : Александър Бузилов, Анна Борисова, Васил Пенчев, Венцислав Марков, Георги Кенаров, Георги Митев, Гергана Цонева, Емилия Бояджиева, Марина Варенцова-Русева, Марина Маринова, Николай Недев, Николай Русев, Петър Велинов, Светослав Петров, Христина Иванова, Явор Григоров
Официалната история на изкуството представлява един голям разказ, който се конструира от по-малки сюжети – за отделни творци-демиурзи и техните творби, за различни течения и отделни школи. Един от тези сюжети проследява поколенческите особености, естетически и лични приятелства между авторите, оформяне на групи творци с обща културна визия. Конкретно тези сюжети остават в полето на т.нар. мейнстрийм – персонажи на историята. С амбиция за такъв исторически персонаж е групата “Нови лица”. Тя обединява четиринайсет автори, започнали своето познанство с едно общо елитно художествено учебно заведение – Национално Училище по Изкуствата „Добри Христов” – гр. Варна с преподавател Николай Русев. Всички те са представители на едно поколение – 80-те години на XX в. И към момента са млади, но вече и утвърдени имена, които могат да бъдат идентифицирани в художественото многообразие. Сборната изложба, носеща същото заглавие – „Нови лица” е първи опит за легитимиране на групата в културното поле. Тя се стреми да се поставят въпроси за начина, по които се пише историята на изкуството, налагат се авторитетите и се регистрират художествените явление. Всички участващи автори са дипломирали различни специалности, в различни висши училища, реализирали са се в редица самостоятелни и сборни изложби, но се събират около идеята за това, че изкуството изисква професионализъм. “От Праксител до Полаk, творецът е човек, който изработва нещо. Tворецът е този, който може да направи нещо, което останалите ще го направят зле или изобщо не могат да го направят” – т.е. изкуството изисква можене и тъкмо това можене дава свобода на автора да материализира идеите си в художествени произведения в нова модерна естетика. Затова тези творци застават като нови лица, за да заявят, че изкуството е не просто хрумване и вдъхновение, но и знания и можене. И има исторически причини за това. В Древна Елада е имало няколко понятия за “човек на изкуството” и всички те са носели смисъла на умение, изработване, техника, вещина и т.н. Обединени около тази теза, художниците се събират и представят в обща експозиция, всеки в различен жанр – пейзаж, натюрморт, фигурална композиция; различна техника – живопис, склуптура, графика, бижута и всеки със свои специфичен почерк.
Връзките между поколенията са относителни, особено в сферата на съвременните визуални изкуства, защото творците все повече боравят със стилови похвати “прихванати” от различни орбити на изкуството.
Липсата на изобразителни канони, емблематични в религиозното изкуство на предходните епохи, сега дава възможност на идеите в постмодернизма, да се преструктурират в по-различна тематика, а на жанровете, да си взаимодействат в един интердисциплинарен и често наричан синтетичен визуален език. Смесването на различни медии, като техника, като инструментариум стана типично за изкуството от края на ХХ в. Естетически в него се избягва възможния стилистичен хаос, защото визуалното внушение на творбата се обединява с текстуалния й концепт. Тази дуалност има решаващо значение за идентификацията на артиста, който по този начин, словесно, може да избегне анонимността си. Самите похвати отнесени, към неконвенционалните и към класическите форми на изкуство, могат теоретично да премотивират артистичната “хамелeонщина” на постмодернизма.
На този фон, богатството от стилове характерно за изкуството на поколението художници, чиято творческа дейност е започнала в средата на 70-те години на ХХ в, е основополагащо в определянето естетическата същност на съвременното българско изкуство. Стилово това са автори, които преминаха през бързата трансформация от тематично-идейна ангажираност на соцреализма, към медиаторската същност на асоциативно-метафоричния език на изкуството от 80-те години. В съдържателен план, те пренасяха образите като цитати от едно в друго изобразително пространство, като композиционно превръщаха произведението в ребус. Целият заряд на чувства и на асоциативни препратки, от изображението към реалността и към литературата, предаваше на образите разнопосочни смисли и символика. Това, беше изтълкувано от критиката, като обръщане към традиционните ценности в изкуството за постигането на единството на форма и съдържание. Сега подобен метод на компилация, който се осъществява посредством новите електронни медии, се използва при визуализация на авторските идеи със станалия емблематичен похват на копи/пейст – т.е. отново визуален цитат, но без задължително в него артиста да търси, или намира еднозначен съдържателен контекст с оригинала. Артикулацията с готови визуални модули се тълкува като признак/знак на информационна адекватност спрямо непрекъснато обновяващото се информационно поле. В себе си то носи същите асоциативно-метафорични отпратки към различни времена с техните различни познания, постижения и послания.
В този смисъл проф. Стоимен Стоилов и Венцеслав Антонов, доайени от поколението художници развили асоциативно-метафоричният език, с неговите богати съдържателни пластове и емоционални внушения, бяха последвани от друг тип творци, като Пламен Монев, които предадоха на изкуството си, свежест на възприятието, фантазия и лекота. Други като Венелин Иванов, не отстъпиха от конвенционалните парадигми в изкуството, но в пластиката си постигнаха нови форми на изразяване. Условно, това бе световен процес в изкуството на границата на второто хилядолетие и той “отвори” вратите към оригиналния творчески език на следващите осем млади талантливи творци, сред които са Диана Стоилова, чието изкуство става все по-ценено в чужбина, и най-младите Николай Недков, Венцислав Марков, Мария Казакова и Христина Цонкова, за които отворените граници, означават и изкуство без граници.
Постмодернизмът се породи от невъзможността, да се избегне реализмът във всичките му проявления, както това се вижда в картините на Лора Маринова и на последващите я млади – Анна Борисова и Юлия Бузилова, поставили фокус върху живот, вдъхновение и творчество. Неосъщественото бягство от реализма, или безсилието на съвременната живопис, да се оттласне от експресионизма в неговия социално-протестен образ, се илюстрира в живописните платна с еволюцията на стила на Юлияна Хичева.
Една от най-характерните черти на изкуството, а също и на неговите функции е да преодолява границите, дори тематично, то да се развива в една точка на стоене, както е в интимното по внушението си изкуство на Мария Чакърова. Търсенето на нови измерения в скулптурите на Стойчо Никифоров e постигнато посредством майсторската трансформация на класическа красота на формите. Израз на ентусиазма на творческия дух при Веселин Костадинов е неговия траен похват на преобразуване на пластичните форми в символи.
Изложбата, която ще бъде официално открита в сряда от 18,30 ч. в Graffit Gallery, събира шестнадесет визуални артисти представящи различни тенденции в изкуството днес. Те са от различни поколения и са обединени от идеята, да направят в двете посоки своя перспективен избор – от утвърдените стойности в изкуството на едно поколение варненски художници, към смяната на статуквото и новаторството при младите. Много често, това което най-сигурно ги свързва е професионалният им ценз на художници и творческият им импулс за изява. И защото категориите в изкуството се установени от историците на изкуството, а не от художниците, този избор на осемте за “Следващите 8”е направен не като стилова приемственост, а като духовна – таланта до таланта в една последователност белязана с безкрайност.
17.09.2014
Жанр: живопис, скулптура
В известната игра Монополи, целта на участниците е да умножат своите пари, за да си купят улица, а после и добър квартал. Да притежаваш града се превръща в основен механизъм за забогатяване.
В изложбата Градски сюжети на Христина Цонкова и Венцислав Марков обаче, градът се мисли като смислов и символен капитал. Да притежаваш града в себе си, а не за себе си, е водещото внушение на експозицията, преживяно през приключенията, разказите, спомените, приятелствата и любовите, през фигурите и пространствата на този град. Затова и централните образи са фасадите на къщи – паметници на културата, архитектурни елементи и улици.
Художествените произведения чрез средствата на живописта и склуптурата пресъздават „сградите с характер”, познати топоси и знакови места на Варна, а разпознаването им е своебразен „тест за гражданство”, тъй като визират изключително личното и емоционално преживяване като обичта към един град.
